Форум » Общи приказки » Марли и аз » Ответить
Марли и аз
Иглика: Марли и аз на български. Джон Гроган. Много ни е приятно да ви съобщим, че от няколко дни по книжарниците вече може да бъде намерено българското издание на световния хит „Марли и аз”. Книгата е вдъхновен разказ за връзката между едно семейство и тяхното куче и то не какво да е куче, а един огромен, палав и любвеобилен лабрадор. С непретенциозния си стил и искреност книгата за няколко години успя да покори читателите по целия свят. Успехът на автобиографичния роман изненадва както автора му Джон Гроган, така и издателите му. През лятото на 2005 г. издателство „Мороу” пуска на пазара предпазлив тираж от 50 000 бройки, които се изчерпват само за няколко седмици. Отпечатва се нов тираж от 400 000 бройки, който също се стопява, после 1,3 милиона. Читателите се влюбват в Марли и така до днес по света са продадени 23 милиона копия. Истинската историята на едно жизнерадостно куче, което се бои от гръмотевици, се оказва почти толкова успешна колкото бестселъра на Дан Браун „Шифърът н а Леонардо”. Книгата разказва за веселите приключения на Джон и Джени Гроган, които са млади и влюбени, живеят в съвършена малка къща във Флорида и нямат нито една грижа на света. Сетне те довеждат в дома си Марли - жълто, пухкаво и вечно шетащо насам-натам кутре. И животът им повече никога няма да е същият. Марли бързо се превръща в огромен гръмогласен лабрадор, подобен на парен валяк – куче като никое друго. Той се блъска във вратите, дълбае дупки в стените, краде женско бельо и яде почти всичко, което успее да докопа. Усилията на Джон и Джени да превъзпитат своя питомец удрят на камък. Не помага и училището за кучета, откъдето Марли е изгонен като невменяем. Не вършат работа и хапчетата на впечатления ветеринар, който заявява: “Не се колебайте да му ги давате.” И въпреки това сърцето на Марли е чисто. Безкрайното му непослушание може да бъде сравнено само с безграничната му любов и вярност. Той е модел за безрезервна преданост и Джон и Джени постепенно научават, че обичта може да намира израз по много различни начини. След огромния успех на книгата с екранизацията на сюжета се зае режисьорът Дейвид Франкел, познат на зрителите с лентата си „Дяволът носи Прада”. И макар филмът да оглави бокс-офис класациите, той си остава една бляскава холивудска визитна картичка на любимата на милиони читатели книга, в която има много повече интимност, нежност и хумор.
Ответов - 17
Alb: Освен горната информация, ИК "Пергамент" ни предоставиха и един забавен откъс от книгата "МАРЛИ И АЗ". Всъщност, това е една много забавна цяла глава, която се казва КАСТИНГЪТ - става дума за участието на Марли в един пълнометражен филм. Откъсът е още по-интересен, заради това, че този епизод от живота на Марли въобще отсъства в игралния филм "Марли и аз". ОТКЪС ОТ “МАРЛИ & АЗ” Кастингът Някои неща в живота са толкова странни, че не могат да бъдат нищо друго освен истина. Затова когато Джени ми се обади в редакцията и ми каза, че Марли ще се явява на кастинг за филм, бях сигурен, че не си измисля. И все пак не можех да повярвам на ушите си. - На какво ще се явява? – попитах аз. - На кастинг за филм. - Истински филм? - Да, глупчо, истински – каза тя. – Пълнометражен филм. - Марли? В пълнометражен филм? Тя продължи да ми обяснява, а аз се опитвах да съвместя образа на нашия празноглав унищожител на дъски за гладене с образа на горд наследник на Рин Тин Тин от филмовия екран, който се хвърля и спасява безпомощни дечица от горящи сгради. - Нашият Марли? – попитах аз още веднъж за по-сигурно. Истина беше. Седмица преди това шефката на Джени от „Палм Бийч Поуст” се обадила и й казала, че нейна приятелка иска да ни помоли за една услуга. Приятелката, местна фотографка на име Колийн Макгар, била наета от нюйоркската продуцентска компания „Шутинг Галъри”, за да им помогне за един филм, който смятали да снимат в Лейк Уърт, град, който се намираше съвсем близо на юг от нас. Работата на Колийн била да намери „типичен за Южна Флорида дом” и да го заснеме от горе до долу – лавиците с книги, магнитчетата на хладилника, шкафовете – всичко, за което може да се сети човек – за да могат режисьорите да внесат реализъм във филма. „Всички в екипа са гей - казала шефката на Джени. – И искат да видят как живеят семействата с деца тук.” - Нещо като антропологично проучване? – попитала Джени. - Точно така. - Добре – съгласила се Джени. – Стига да не се налага преди това да чистя. Колийн пристигна и започна да снима не само вещите ни, но и самите нас. Интересуваше се от начина, по който се обличаме, от прическите ни, от начина, по който се излягаме на канапето си. Засне четките ни за зъби на умивалника. Засне дечурлигата в детските им креватчета. Засне и кастрираното куче на една типична хетеросексуална брачна двойка. Или поне онова, което успя да улови от него. - Образът е малко неясен - отбеляза тя. Марли беше много възбуден от участието си в цялата работа. След нашествието на бебетата, които иззеха централното му място в семейството, той търсеше обич навсякъде, където можеше. След като Колийн го възнагради с вниманието си, сетне вече можеше, ако иска, да го ръчка и с остен. Тя обичаше големи животни, хареса го много и често коленичеше срещу него, за да си играят и боричкат. Този епизод ме накара да се замисля за възможностите, които можеха да се разкрият пред нас. Ние не само предоставихме антропологичен материал на филмовия екип, всъщност за нас самите това беше нещо като явяване на кастинг. Бях чул, че повечето от второстепенните актьори и всички статисти за този филм щели да бъдат наети на място. Ами ако режисьорът забележеше някоя родена звезда сред скромния интериор на нашия дом? Случвали са се и по-странни неща. Представях си режисьора, който във въображението ми приличаше доста на Стивън Спилбърг, приведен над огромна маса, засипана със стотици снимки. Той ги преглежда нетърпеливо и мърмори: „Боклук! Боклук! Този не става за нищо.” После изведнъж замръзва над една единствена снимка. На нея се вижда грубоват и все пак чувствителен типичен хетеросексуален мъж, който изпълнява задълженията си на семеен човек. Режисьорът забива пръст в снимката и крещи на асистентите си: „Намерете го! Искам го за филма си!” Когато най-после ме откриват, в началото аз скромно отказвам предложението, но накрая все пак се съгласявам да играя главната роля. В края на краищата, шоуто трябва да продължи. Колийн ни благодари, че сме я приели в дома си, и си тръгна. Не ни даде никакъв повод да си мислим, че тя или някой друг, свързан с филма, ще ни се обади. Бяхме си свършили работата. Но няколко дни по-късно Джени ми се обади на работа и каза: - Току-що говорих по телефона с Колийн Макгар. Просто няма да повярваш! Не се и съмнявах, че току-що са ме открили като актьор. Сърцето ми заби лудо. - Давай нататък – казах аз. - Тя каза, че режисьорът искал да направи пробни снимки на Марли. - Марли? – бях сигурен, че не съм чул добре. Джени като че ли не долови разочарованието в гласа ми. - Явно е търсил голямо, глупаво, смахнато куче, което да играе ролята на домашен любимец и Марли му е харесал. - Смахнато? – попитах аз. - Според Колийн искал точно такова куче. Голямо, глупаво и смахнато. Е, значи беше намерил точно каквото му трябва. - Спомена ли ти Колийн дали е казал нещо за мен? – попитах аз. - Не. Защо? На следващия ден Колийн дойде да вземе Марли. Тъй като беше наясно колко е важно да направиш впечатление още при първата си поява на сцената, той се понесе с пълна скорост през всекидневната, за да я поздрави, като пътьом сграбчи най-близката възглавница в зъбите си - не се знае кога един зает филмов режисьор може да има нужда от дрямка, и ако това се случеше, Марли искаше да е готов. Когато стигна до голия дървен под, той се плъзна по него и не спря, докато не се удари в масичката за кафе, сетне подскочи високо във въздуха, бутна един стол, приземи се по гръб, преобърна се, изправи се крака и накрая се блъсна с главата напред в краката на Колийн. Поне не скочи върху нея, отбелязах мислено аз. - Сигурна ли си, че не искаш да му дадем успокоително? – попита Джени. Режисьорът искал да го види свободен, без да е взимал каквито и да било медикаменти, настоя Колийн и се запъти към червения си пикап заедно с нашето безмерно щастливо куче. Два часа по-късно Колийн и компания се завърнаха и ни уведомиха за решението: Марли бил одобрен. - О, боже! – провикна се Джени. – Не може да бъде! Въодушевлението ни не намаля, когато Колийн ни каза, че Марли бил единственият кандидат за ролята. Нито когато ни съобщи, че ще бъде единственият, който ще участва във филма безплатно. Попитах я как е минал кастингът. - Докато карах Марли в колата, все едно се бях натопила в джакузи. Олигави всичко. Цялата бях подгизнала, когато стигнахме там. При пристигането си в оперативния център на продукцията в хотел „Гълфстрийм” – овехтяла туристическа забележителност от по-ранна епоха с изглед към канала – Марли веднага впечатлил екипа, като изскочил от пикапа и се втурнал да тича, криволичейки из паркинга, сякаш всеки момент очаква да започне въздушна бомбардировка. - Просто беше в стихията си – разказваше Колийн. – Напълно превъртял. - Да, понякога се възбужда малко повечко – признах аз. По едно време, продължи тя, Марли грабнал чековата книжка от ръцете на един член на екипа и побягнал, очертавайки серия от осморки, явно решил, че това е начинът да ги накара да му платят за ролята, която ще изпълнява. - Той е нашият лабрадор беглец – извинително каза Джени и се усмихна така, както може да се усмихне само една горда с отрочето си майка. Накрая Марли се успокоил достатъчно, за да убеди всички, че може да изпълни ролята, която се свеждала до това, просто да изиграе себе си. Заглавието на филма било „Последният хоумрън”, една фантастична история за бейзбола, в която седемдесет и девет годишен обитател на старчески дом за пет дни става отново на дванадесет години и изживява мечтата си да играе в Детската бейзболна лига. Марли щял да бъде хиперактивното куче на семейството на треньора на Детската лига, чиято роля се изпълнявала от Гари Картър, бивш кетчър от Висшата лига. - Наистина ли го искат за филма? – попитах аз все още недоверчиво. - Всички са влюбени в него – отвърна Колийн. – Идеален е. В дните преди снимките забелязахме известна промяна в поведението на Марли. Беше го обзело странно спокойствие. Като че ли успехът от кастинга го беше направил по-самоуверен. Държеше се почти безупречно. - Може би просто е имал нужда някой да повярва в него – казах аз на Джени. Ако някой вярваше в него, това беше Джени, майка на дете-актьор. Когато първият ден на снимките наближи, тя го изкъпа, изчетка го, изряза ноктите му и почисти ушите му. На сутринта в деня на снимките излязох от спалнята и заварих Джени и Марли да подскачат из стаята, вкопчени един в друг в едва ли не смъртна хватка. Беше го яхнала и притискаше колене здраво към ребрата му, хванала с една ръка края на задушаващата верига. Марли хвърляше къчове, подскачаше право нагоре като кон и обикаляше из стаята. Имах чувството, че в собствената ми дневна се провежда родео. - Какво правиш, за Бога? – попитах аз. - На какво ти прилича? – отвърна ми тя. – Мия му зъбите! В другата й ръка наистина имаше четка за зъби. Тя правеше всичко по силите си, за да изтърка едрите зъби на Марли, а той на свой ред, с потънала в пяна уста, правеше всичко по силите си, за да изяде четката. Определено приличаше на заразен с бяс. - Паста за зъби ли използваш? – попитах аз, което естествено доведе до друг, по-важен въпрос. – А как смяташ да го накараш да я изплюе? - Сода бикарбонат – отвърна тя. - Слава богу. Значи не е болен от бяс? След час се отправихме към хотел „Гълфстрийм”, момчетата на специалните си седалки за кола и Марли настанен между тях. Той непрекъснато пухтеше, а от устата му се носеше нетипично свеж дъх. Бяха ни казали да се явим към девет сутринта, но на една пряка от хотела попаднахме в задръстване. Пътят отпред беше преграден и един полицай отклоняваше движението, така че да заобиколи хотела. Вестниците бяха писали подробно за филма – най-голямото събитие, което разбудило заспалия Лейк Уърт, след като преди петнадесет години там бил заснет филма „Телесна топлина” – и затова се бяха събрали тълпи от зяпачи. Полицията не допускаше никого. Пълзяхме едва-едва напред и когато най-сетне стигнахме до полицая, аз се показах през прозореца и рекох: - Трябва да ни пуснете. - Не пускаме никого. Продължете нататък. - Но ние участваме във филма – казах аз. Той ни погледна скептично. Семейна двойка в миниван с две малки деца и вързан домашен любимец. - Казах да продължите! – кресна той. - Ще снимат кучето ни във филма – осведомих го аз. Изведнъж той ме погледна с уважение. - Значи кучето е ваше? – попита полицаят. Кучето беше в списъка му. - Да, кучето е мое. Това е кучето Марли. - Играе самия себе си – намеси се Джени. Полицаят се обърна и наду свирката си. - Водят кучето! – извика той на съседния полицай. – Кучето Марли! Другият полицай съответно предаде съобщението нататък. - Водят кучето! Кучето Марли е тук. - Пуснете ги! – провикна се трети полицай отдалеч. Полицаят пред нас отмести бариерата и ни даде знак с ръка да минем. - Оттук – каза любезно той. Почувствах се като кралска особа. Докато минавахме край него, той повтори още веднъж, сякаш не можеше да повярва напълно: - Водят кучето. На паркинга пред хотела филмовият екип беше готов за работа. По тротоара се преплитаха кабели, камерите бяха поставени на триножници, имаше стативи за микрофоните. Светлините бяха монтирани на специално скеле. Костюмите висяха на закачалки в ремаркета. Две големи маси, отрупани с храна и напитки, бяха поставени на сянка. Разни хора с важен вид и слънчеви очила се щураха насам-натам. Режисьорът Боб Гос ни поздрави и ни обясни набързо за какво става въпрос в сцената, която се канеха да заснемат. Беше съвсем просто. Един миниван спира до тротоара, собственичката на Марли във филма – актрисата Лиза Харис – е на волана. Дъщеря й, чиято роля се изпълняваше от едно хубавичко момиче на име Даниел от местното актьорско училище, и синът й – друг начинаещ местен актьор на не повече от девет години – са на задната седалка с кучето на семейството, т.е. Марли. Дъщерята отваря плъзгащата се врата и изскача от колата. Брат й я следва с Марли, водейки го на повод. Тръгват и излизат от кадър. Край на сцената. - Вижда ми се лесно – казах аз на режисьора. – Няма проблем, мисля, че Марли ще се справи. Издърпах Марли настрани, за да изчакаме да ни дадат знак, когато дойде моментът да влезе в минивана. - Добре, момчета, чуйте ме сега – обърна се режисьорът към екипа си. – Кучето е малко смахнато, нали знаете това? Ще повтаряме сцената, докато кучето не се превърне в неин център. Сетне той обясни как вижда нещата: Марли е истински, типичен, домашен любимец и целта е да го заснемат да се държи като такъв по време на типична семейна разходка. Никакви репетиции или подготовка. Чист, неподправен реализъм. - Просто го оставете да прави това, което си знае – нареди Боб Гос. Когато всички бяха готови, качих Марли в минивана и подадох найлоновия му повод на малкото момче, което изглеждаше уплашено от него. - Не хапе – успокоих го аз. – Само иска да те близне. Ето, виждаш ли? Пъхнах ръката си до китката в устата на Марли, за да му покажа. Първи дубъл: Миниванът спира до бордюра. В момента, когато дъщерята отваря страничната врата, нещо жълто и подобно на гигантско козиняво гюле, изстреляно от оръдие, профучава като неясен образ пред камерите, влачейки след себе си червен повод. - Стоп! Хукнах през паркинга след Марли и го довлякох обратно. - Добре, момчета, да опитаме пак – каза Гос. След това се обърна към момчето и го инструктира спокойно: - Кучето е доста буйно. Опитай се този път да го държиш по-здраво. Втори дубъл. Миниванът спира до бордюра. Вратата се отваря. Дъщерята тъкмо се кани да излезе, когато Марли изскача като фурия от колата и повлича момчето след себе си. Момчето е с пребледняло лице и побелели кокалчета на пръстите. - Стоп! Трети дубъл. Миниванът спира до бордюра. Вратата се отваря. Дъщерята излиза. Момчето излиза, като държи повода. Отдалечава се от минивана, поводът е опънат докрай, но куче не се появява. Момчето дърпа повода, навежда се назад и тегли с всички сили, но без успех. Минават няколко предълги, мъчителни секунди. Момчето прави гримаса и поглежда към камерата. - Стоп! Надзърнах в минивана и видях Марли, свит на две, да се ближе там, където никой мъж не би трябвало да се ближе. Погледна към мен, като че ли искаше да ми каже: Не виждаш ли, че съм зает? Четвърти дубъл. Качвам Марли на задната седалка на минивана заедно с момчето и затварям вратата. Преди да нареди на операторите да снимат, Гос прави кратка пауза, за да поговори с асистентите си. Накрая сцената започва. Миниванът спира до бордюра. Вратата се отваря. Дъщерята излиза. Момчето излиза, очевидно притеснено. Поглежда право към камерата и вдига ръка. От ръката му виси половин повод с нащърбен и подгизнал от слюнка край. - Стоп! Стоп! Стоп! Момчето обясни, че докато чакало в колата, Марли започнал да гризе повода си и не пожелал да спре. Снимачният екип и актьорите гледаха невярващо прегризания повод, на лицата им беше изписано едновременно страхопочитание и ужас, сякаш току-що са станали свидетели на действието на мощна и мистериозна природна сила. Аз, от своя страна, изобщо не бях изненадан. Марли беше видял сметката на толкова много поводи, че им бях изгубил края. Прегриза дори един изолиран с гума стоманен кабел, за който имаше реклама, че се използва в самолетите. Малко след раждането на Конър Джени се върна вкъщи с нов продукт – кучешки нагръдник, който можеше да се закопчава към предпазния колан, така че Марли да не обикаля насам-натам из колата. Само за деветдесет секунди той успя да прегризе не само здравия нагръдник, но и предпазния колан на чисто новия ни миниван. - Добре, да направим почивка! – извика Гос. След това се обърна към мен и попита с учудващо спокоен глас: - За колко време можете да намерите нов повод? Не беше необходимо да ми обяснява колко му струва всяка загубена минута, защото дори когато се налагаше да бездействат, актьорите и снимачният екип получаваха договорената от профсъюза им заплата. - Има един зоомагазин на по-малко от километър – отвърнах аз. – Тук съм след петнадесет минути. - Този път вземете нещо, което няма да може да прегризе. Върнах се с много здрава верига, която спокойно би могла да се използва и от дресьор на лъвове. Снимките започнаха отново и дублите продължиха да се провалят. Всяка сцена беше по-зле от предишната. По едно време Даниел, малката актриса, нададе отчаян писък по средата на сцената. Гласът й беше изпълнен с истински ужас. - О, Господи! Показал е онази си работа! - Стоп! В друга сцена Марли дишаше толкова тежко в краката на Даниел, докато тя говореше по телефона с гаджето си, че звукооператорът свали отвратен слушалките си и се оплака на висок глас: - Не чувам и дума от това, което тя казва. Чува се само тежко пухтене. Все едно снимаме порно филм. - Стоп! Така мина ден първи от снимките. Марли претърпя пълно и абсолютно фиаско. От една страна го оправдавах: Е, какво очакват без пари? Бенджи*? Но същевременно ме беше срам. Смутено поглеждах към актьорите и хората от снимачния екип. По лицата им личеше какво си мислят: Откъде се взе това животно и как да го разкараме оттук? В края на деня един от асистентите, с някакви листи в ръка, ни каза, че списъкът на участниците в снимките за следващия ден все още не бил уточнен.. - Няма смисъл да идвате утре – каза той. – Ако Марли ни потрябва, ще ви се обадим. И за да е сигурен, че съм го разбрал, повтори: - Не идвайте, докато не ви се обадим. Ясно? Да. Беше ми съвсем ясно. Гос бе изпратил свой подчинен, за да му свърши мръсната работа. С актьорската кариера на Марли беше свършено още в самото й начало. Не че ги обвинявах. Може би с изключение на сцената от „Десетте божи заповеди”, в която Чарлтън Хестън разделя Червено море, заснемането на кадрите с Марли беше най-големият кошмар в материално и техническо отношение в историята на киното. Един Господ знае колко хиляди долари отидоха на вятъра поради ненужните забавяния и похабената лента. Той олигави безброй костюми, обърна масата със закуски и за малко не събори една камера, която струваше тридесет хиляди долара. Естествено, те искаха да ограничат загубите си, като ни изгонят. И използваха добре познатия начин да ни го кажат: „Не ни се обаждайте, ние ще ви потърсим.” - Марли - казах му аз, когато се прибрахме, – това беше твоят шанс и ти го проигра. На следващата сутрин все още се терзаех от мисълта за разбитите ни мечти да станем филмови звезди, когато телефонът звънна. Беше асистентът, който ни каза да закараме Марли до хотела по най-бързия начин. - Искате го отново? – попитах аз. - Веднага – отвърна той. – Боб го иска за следващата сцена. Пристигнах на мястото след тридесет минути и все още не вярвах напълно, че не е станала някаква грешка. Гос беше много ентусиазиран. Бе гледал суровия материал от предишния ден и бе много доволен. - Кучето е адски забавно – заяви той възторжено. – Толкова е смешно. Истински гений. Почувствах неимоверна гордост и изпъчих гърди. - Знаехме си, че е роден талант – отбеляза Джени. Снимките в Лейк Уърт продължиха още няколко дни и Марли успя да се задържи на висотата на положението си. Въртяхме се наоколо заедно с другите родители на участници във филма и със зяпачите, бъбрехме си, завързвахме познанства и веднага млъквахме, когато някой от сценичните работници извикаше: „Готови за снимки!” Щом проехтеше „Стоп!”, купонът продължаваше. Джени дори успя да помоли Гари Картър и Дейв Уинфилд, почетни герои от Бейзболната зала на славата, да сложат автографите си върху две бейзболни топки на момчетата. Двамата прочути бейзболисти също участваха във филма с малки роли. На Марли му харесваше да е звезда. Снимачният екип, особено жените, много му се радваха. Времето беше ужасно горещо, затова на един от помощниците беше поверена особено важната задача да следва Марли с купа и бутилка вода и да му налива, когато ожаднее. Всички му даваха по нещо от масата със закуски. Веднъж го оставих за няколко часа, за да прескоча до работа. Когато се върнах, го заварих излегнат по гръб като фараона Тутанкамон и с лапи във въздуха, а една от гримьорките го чешеше по корема. - Такъв е сладур – изчурулика тя. Звездната слава главозамая и мен. Започнах да се представям като „дресьорът на кучето Марли”, след което изтърсвах нещо от сорта на „Надяваме се в следващия филм да има лаеща роля”. През една почивка отидох във фоайето на хотела, за да се обадя по телефона. Марли беше без повод и душеше мебелите на около метър от мен. Портиерът вероятно го взе за уличен пес, тръгна към него и се опита да го изкара през една странична врата. - Върви си вкъщи! – скара му се той. – Марш! - Извинете – намесих се аз, като закрих слушалката с ръка и го изгледах със смразяващ поглед. - Имате ли представа на кого говорите? Прекарахме на снимачната площадка цели четири дни, и когато ни казаха, че сцените с Марли са завършени и той не им трябва повече, с Джени вече се бяхме почувствали като част от екипа на „Шутинг Галъри”. Вярно, единствените, на които не се плащаше, но все пак членове на екипа. - Обичаме ви, момчета! – извика Джени към хората около нас, докато отвеждахме Марли към колата. – Нямаме търпение да видим филма. Наложи се да потърпим дълго. Един от продуцентите ни каза да ги потърсим след осем месеца, за да ни дадат предварително копие. Но когато осемте месеца минаха и се обадих, някаква секретарка ме помоли да почакам и малко по-късно каза: „Обадете се пак след два месеца”. Чаках и след определения срок се обадих, после пак чаках и пак се обаждах, но всеки път без резултат. Започнах да се чувствам като натрапник и си представях как секретарката закрива с ръка слушалката и шепне на Гос, който седи на монтажната маса: „Пак се обажда собственикът на онова побъркано куче. Какво да му кажа този път?” Накрая престанах да се обаждам, примирен с мисълта, че никога няма да видим „Последният хоумрън”. Бях също така убеден, че никой друг няма да го види, че са се отказали от проекта и филмовия материал се търкаля на пода в монтажната, защото се е оказало много сложно да изрежат всички сцени с „това проклето куче”. Минаха почти две години, преди най-после да видя актьорските способности на Марли. Бях в един магазин за касети под наем на „Блокбъстър” и не знам как ми хрумна да попитам момчето, което работеше там, дали знае нещо за филм със заглавие „Последният хоумрън”. Не само че знаеше, но го имаше в наличност. Всъщност под наем не беше дадена нито една от касетите с филма. По-късно научих цялата тъжна история. Тъй като не успели да намерят национален дистрибутор, на „Шутинг Галъри” не оставало нищо друго, освен да отредят на дебюта на Марли позорната съдба, която бе сполетяла немалко други филми. ”Последният хоумрън” бил записан директно на видео. Това изобщо не ме вълнуваше. Втурнах се с видеокасетата към дома и извиках на Джени и децата да се настанят пред видеото. Марли се появяваше на екрана само за две минути, но трябва да отбележа, че това беше един от най-хубавите моменти във филма. Смяхме се! Плакахме! Аплодирахме! - Марли, това ти! – пищеше малкият Конър. - Ние сме прочути! – крещеше Патрик. Марли, който не си падаше по преструвките, не беше впечатлен. Прозина се и пропълзя под масичката за кафе. Когато се появиха финалните надписи, той вече спеше дълбоко. Зачакахме със затаен дъх, докато минат имената на всички двукраки актьори. За момент си помислих, че името му няма да се появи. Но накрая с големи букви, за да може всеки да го прочете, беше написано: „Кучето Марли… което играе себе си.”
mora: Страхотен откъс! Много ми хареса и някои моменти ми звучаха така познати...
Vili: На един дъх прочетох книгата ,много ми хареса!Накрая Толкова познато,толкова мило.......................Хубава книга!Заслужава си да я прочетете!
topsi: Книгата е много по-добра от филма , заслужава си да се прочете
mi6eto_i_ashley: Не знаех че има книга! Филма беше хубав само на края...
keit: zdraveite ne e mnogo po temata , no si imam malak labrador i e golqm problem s hapaneto na race dokato si igraem s igra4kite i kato 4e li ne se use6ta 4e tova sa racete a ne igra4kite
BUSTER: Радвай се на всеки момент от живота си с това прекрасно същество.Колкота и да не ни се иска ще дойда момент в който ще трябва да се разделим с тях.Тогава ще останат спомените с веселите случки и белите, които сега ти се струват голям проблем.
Перко: Страхотна книга,последните десет страници ги изчетох разплака
Alb: Да, книгата е страхотна и според мен - много по-хубава от филма! Когато гледах филма, очаквах да се смея, но всъщност плаках във втората му част, а когато четох книгата (след това) очаквах по-скоро да ме натъжи, но всъщност ме разсмиваше много повече, отколкото предполагах. Препоръчвам я искрено, дори на тези, които се страхуват от тъжния й край. Може просто да спрат да четат, когато дойде по-сериозната част. Аз лично, се смях на моменти с глас, докато я четях, много повече отколкото се смях на филма.
mora: И на мен много ми харесва и много леко се чете, въпреки това смятам да пропусна края...
kapyccino: АЗ още не съм я чела, но гледах филма като излезе и в края му плаках безкрайно много, гушнала Чарли. Чак приятелят ми се притесни, защото не можах да се успокоя много дълко време... Наистина като се замислиш как нашите душици преминават през толкова много етапи от нашия живот!
Alb: Една интересна статия. На английски е, ако някой има желание може да я преведе. Писмо до тези, които харесват Марли от "Marley & Me"
Eni: Гледах филма тая вечер по бтв, страшно приятен, а що рев му дръпнах накрая.......не е за вярване........Най-необикновената порода кучета!
mora: Досега никога не съм гледала филма докрая. По тази причина не дочетох и книгата...
rally_pat: Охх, аз този път пратих малко повече от първия път като си го пуснах от Замундата... ама пак РЕЕЕВВВВ... Дарки милия се чудеше какво ми става
Eni: Днес пък се радвах като малко дЕте , защото няколко познати ми се обадиха да ми кажат, че са гледали снощи страхотен филм с лабрадор. Не знам дали е страхотен или не филмът, но лабрадорът......., това е най-страхотното куче, което ти носи най-страхотните и неповторими изживявания и емоции!
Milena i Roni: Eni пишет: Не знам дали е страхотен или не филмът, но лабрадорът......., това е най-страхотното куче, което ти носи най-страхотните и неповторими изживявания и емоции! На мен повече ми хареса книгата.....това беше първата книга на която съм се смяла с глас и съм плакала.
полная версия страницы