Форум » Общи приказки » Любими стихове » Ответить
Любими стихове
Kim: Няколко от тези стихове, които харесвам аз. А вашите са … ПРИКАЗКА Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо? Дамян Дамянов Сърцето търси първо удоволствие - а после да не го боли - а после малките упойки - със които - страданията да понамали - а после да заспи - да спи за дълго - а после, че ще бъде най-добре - щом иска неговият Инквизитор - да има свободата да умре. Емили Дикинсън Ти виждал ли си как умира птица, как бавно я напуска гордостта, как в мътните притворени зеници със хищни нокти вкопчва се смъртта Ти виждал ли си как се бори диво за лъч едничък-капка светлина, как в сивото потъва и изстива последната искрица топлина Крилата как прощават се с простора с последна тръпка и последен зов, как всичко си отива много скоро като след първа истинска любов Ти виждал ли си как умира птица, ранено смъртно как се бори тя и в тъмните угасващи зеници как бавно се стопява песента Павел Матев Ти знаеш ли как плаче цвете когато утрото устни разтвори, когато пръстта под нозете с гласа на небе проговори? Ти знаеш ли как всички слова събрали дъхът от звездите, в цветове отпращат нощта и топят в топлината сълзите? Ти знаеш ли как болката сива разкъсана от завист и злоба, парче по парче въздишки приспива и се превръща във цветна прокоба? Ти знаеш ли как сънуват очите когато душата онемяла подритват, когато бодат ти мечтите слепците - и слънцата в съня ти притихват... Ти знаеш ли всъщност какво си за мен когато и в утро и в нощ те прегръщам? Когато боли ме от свят предрешен душата си в небето за тебе превръщам. Кремена Божидарова
Ответов - 5
Eni: Хайде и аз! КОГАТО СИ НА ДЪНОТО Когато си на дъното на пъкъла, Когато си най тъжен и злочест, От парещите въглени на мъката Си направи сам стълба и излез. Светът когато мръкне пред очите ти, И притъмнява в тези две очи, Сам слънце си създай и от лъчите Създай си стълба и по нея се качи. Когато от безпътица премазан си И си зазидан в четири стени, От всички свои пътища премазани Нов път си направи и сам тръгни. Трънлив и зъл е на живота ребуса, На кръст разпъва нашите души Загубил всичко, не загубвай себе си, Единствено така ще го решиш. Д.Дамянов +++ Не е любов да сграбчиш живота на другия. Не е любов от слабостта си да търсиш подслон. Не е любов да оковаваш някого в чувства. Не е любов,ако е "дай ми,да ти дам". Не е любов,ако не е изкуство. Любов е споделено мълчание на нечий поглед, който тихо вижда в теб. Любовта е извор във душата ми: ако за теб извира, пий със пълни шепи- че светя с нея ще ми е достатъчно. Защото слабите не са способни на любов. Защото любовта е даване. Ние може да се срешнем някога и тихо ще надникна в тебе- ако поискаш, ако позволиш и ако душите ни се срешнат ще имаш всичко, от кoетo би могъл да си щастлив..за миг. Не знам кой е автора, но страшно го харесвам! +++ И едно на руски, но много хубаво. Я - женщина и значит я актриса, во мне сто лиц и тысяча ролей. Я- женщина и значит я царица, возлюбленная всех земных царей. Я- женщина и значит я рабыня, познавшая солёный вкус обид. Я- женщина и значит я пустыня, которая тебя испепелит. Я- женщина, сильна я поневоле, но знаешь даже если жизнь-борьба, Я- женщина, я слабая до боли, Я -женщина и значит я судьба. Я- женщина, я просто вспышка страсти, но мой удел терпение и труд... Я- женщина, я то большое счастье Которое совсем не берегут. Я- женщина и этим я опасна, огонь и лед навек во мне одной. Я- женщина и значит я прекрасна, с младенчества до старости седой. Я- женщина и в мире все дороги ведут ко мне, а не в какой-то Рим. Я- женщина, я избранная богом, хотя уже наказанная им!
Иглика: Ох, толкова са много, че няма да ми стигне един пост. Поезията ми е голяма слабост. Имам един куп любими поети, като започна от Яворов, Робърт Бърнс, та до Христо Фотев, Жак Превер и т.н Слагам някой стихове, за които се сетя в момента, но имам хиляди любими. Понякога по-много се обичахме, понякога по-малко, а понякога, когато ти заплакваше в ръцете ми, живота ми приличаше на щастие. Луната мълчаливо ни преследваше. Рисуваше телата ни по пясъка. Ний правехме какво ли не - понякога наистина приличахме на влюбени. Но пясъка изтече от косите ни и се завърна помежду ни въздуха. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е да потърся хората. Да се разтворя в тяхното съчувствие. Да им изплача болката си с някакво забравено и скрито удоволствие… (Аз мога да разплача и дърветата, и птиците и бронзовите бюстове, но докога ще ни сближава болката и много ли е трудно да сме искрени?) И затова ще се усмихна някак си. Усмивката ми ще е малко стъклена. Уплашено ще питам - и безмилостно луната и дърветата, и себе си, наистина ли ние бяхме влюбени? Наистина ли ти си мойто щастие, или в нощта приличаше на щастие? Тогава ще напиша неочаквано най-истинското си стихотворение, най-хубавото… Като тебе хубаво. И толкова далечно - като теб. и Христо Фотев - Понякога… декември 25, 2007 от alanahh Понякога по-много се обичахме, понякога по-малко, а понякога, когато ти заплакваше в ръцете ми, живота ми приличаше на щастие. Луната мълчаливо ни преследваше. Рисуваше телата ни по пясъка. Ний правехме какво ли не - понякога наистина приличахме на влюбени. Но пясъка изтече от косите ни и се завърна помежду ни въздуха. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е да потърся хората. Да се разтворя в тяхното съчувствие. Да им изплача болката си с някакво забравено и скрито удоволствие… (Аз мога да разплача и дърветата, и птиците и бронзовите бюстове, но докога ще ни сближава болката и много ли е трудно да сме искрени?) И затова ще се усмихна някак си. Усмивката ми ще е малко стъклена. Уплашено ще питам - и безмилостно луната и дърветата, и себе си, наистина ли ние бяхме влюбени? Наистина ли ти си мойто щастие, или в нощта приличаше на щастие? Тогава ще напиша неочаквано най-истинското си стихотворение, най-хубавото… Като тебе хубаво. И толкова далечно - като теб ХРИСТО ФОТЕВ Едно нетипично на Яворов, но ми е много любимо Месалина Нощта се вие, прелестница властна, върху гигантските плещи на Рим, прегърнала го знойно сладострастна, като любовница мъжа любим. Премрежени са небесата сини, лети звезда отронена в захлас, благоухаят дремнали градини, задъхан глъхне сребротъмен час. Извърнала мъчително десница навън, към оживелите тела на статуите - младата царица, сама в леглото си, ридай: "Ела... Ела, подобие на Херкулеса, аз чакам в шеметния водовърт на страстите: ръцете ти къде са прегръдка болносладостна до смърт! Вземи я, прелъстителната хапка, копнее плът за челюстта на лъв; изпий я - усладителната капка на бликнала в притома кръв. Ела... Бъди подобен на Париса: съдбата ненапразно твоя лик тъй явственен в душата ми изписа, да буди на безумието вик. Аз искам, жадна като сред пустиня, припаднала на каменни гърди, да прося ласка: влюбена робиня - отвъд света ме отведи. Ела... Вести се равен на Орфея с молитвен шепот в здрачна самота, от ревност и възторг да онемея пред светостта на твоята мечта. На стръвен жад безсънната ехидна заспала би тогаз и нежен срам, незаглушена роза в плът безстидна, ще цъфне с ароматен плам..." И в пламенно безумие десница извърнала към голите тела на статуите - алчната царица, сама в легло, ридаеше: Ела -! Три клечки кибрит – една подир друга запалени в мрака. Едната – за да погледна цяло лицето ти. Втората – за да погледна очите ти. Третата – за да погледна устата ти. Пълен мрак след това – за да си спомня всичко, когато до мен те притискам. ЖАК ПРЕВЕР
Иглика: И един много сладък човек и творец Валери Петров- нескончаем извор на оптимизъм. За щастието И както тече си на човека живота между три неприятности и два анекдота, изведнъж като някаква тържествуваща нота, като гръм от небето, като експлозив, от който светът става свеж и красив - Щастие! Щастие! И нов, непознат, сякаш целият град в това чудо невиждано взима участие, и си казваш: - До днес как живял си ти без щастие, щастие! Но както със щастие е изпълнен човека, той привиква със него, тъй че лека-полека това, новото, също става стара пътека и само нарядко за секунда едва поразява те споменът: - Какво беше това ”Щастие! Щастие!”? Като нов, непознат, сякаш целият град в това чудо невиждано взел бе участие и, ах, как от днес ще живееш ти без щастие, щастие? Песен за приятелството Казва се приятел пръв, Но защо е той такъв? Затова че пръв полита в огъня да те спaси, пръв, и без да се запита прав ли си или не си. Пръв за теб леда пролазва, пръв за теб пролива кръв ето – затова се казва, че приятелят е пръв! Добрите писма Толкова радост извика писмото с добри новини! Гледам клеймото на плика и пътя му смятам във дни. Мисля си: значи, когато бях вчера така натъжен, листчето, с радост богато, е вече летяло към мен. Значи, така ни се струва понякога черен светът. Хора, недейте тъгува – добрите писма са на път!
Иглика: И Борис Христов, как да го пропусна ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ Върти ни живота под жаркото слънце и трием нозе от горещия камък... Но щом вечерта от небето се спусне, ще взема тромпета и ще седна на прага. Стига край тия стени съм се лутал като звън на пробита камбана. Трябва да свиря, трябва да срутя тишината - само викът да остане. Искам да гръмне горещия вятър и докрай да отвори вратите. Искам да тръгне отново земята след кръстоносния марш на щурците. Искам бодливата тел пред дома ви с моята песен да скъсам. Искам съседа, който се прави на глух, да възвърне слуха си. Искам да върже своите пръсти крадецът, сърце да си купи пазача. Искам да капна от моите сълзи в окото, което ръждясва. Искам отново при нас да се върне панаирът - прахта да издуха. Искам от смях да умре и от гъдел този, който умира от скука. Искам над мъртвите като на стража до сутринта да стоиме. Искам на всички заспали да кажа, че има време да се наспиме... Трябва да свиря в глухата вечер, докато не дочуя към мене да иде гласът на хиляда тромпета далечни. Или на някой архангел невидим.
Kim: Нищо не е същото" Сълзата беше изразена. Да забравим хлипането и да започнем отначало, търпеливо като наблюдаваме нещата, докато намерим мъничката разлика, която ги отделя от същината им от вчера и определя хода на времето и резултатността му. Какво да плачем зарад падналия плод, зарад провала на онова желание дълбоко и плътно като зрънце семе? Не е добре да се повтаря казаното вече. След като е било говорено, проливани са сълзи, тишината и усмихнете се : Нищо не е същото. Ще има нови думи за историята нова и нужно е да се намерят преди да стане късно. А.Гонзалес На високо Когато се качиш високо, недей да мислиш за това. Как хубаво е - на врата широко Недей се губи в суета Че на високо веят хали, бушуват силни ветрове. Приятели край теб - едва ли... по-скоро скрити врагове. Когато падаш от високо, недей да мислиш за това как твърда е под теб земята, и как сияят хорските лица. Недей да мислиш как се радват на твоя полет в пропастта, а помисли какво оставяш във най-любимите сърца. Не отминавай никое "Обичам те". Прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "Обичам те", защото ако то не те намери, вселената от скръб ще потрепери, звездите ще помръкнат от обида. Изостряй своя слух-да го дочуваш, със всички свои сетива улавяй блуждаещия знак за Всеотдайност. А ако ехо в теб не се събуди? Отново се поспри,не отминавай! Да те погледат остави очите - да те запомнят щедро, до насита. И после...в сънища да те извайват.
полная версия страницы